Или как от година се опитваш да се вкараш У ред посредством химия, надежди, трепети,нерви и хора, които сгряват.  Защото като се сбуташ челно с нещо, дето те побърква от страх не ти става по-добре. И знаеш, че те тая битка, ще е битката на битките. Понеже тук не се бориш с измислени герои, а се бориш със себе си.  Ден след ден, нощ след нощ, процедура след процедура.....всичко по реда си. Само дето ти след толкова ред и дисциплина почваш да се чудиш това ли е изобщо дето искаше, и дали не се набута в друг затвор. Сама,разбира се. Всичко сама си правиш .....много ясно..... Нищо че и винаги на другите все ти си им виновна. Тук някои ще споменат ракетата и космоса, и други анатомични части, но това не е важно. Важното е, че русото на главата ти бавно узрява, нищо че записа ново висшО, да го надградиш, по-русо да стане......академично нЕкак си.  И докато седя кротко и взимам въздух с половин гърди след поредната процедура и си ровя в телефона, пак се замислям за своята си свобода. За своите си желания.  Па толкова ли па да са страшни, ма..ка му.  И след това дето мина, с усмивка за пред другите, и все като ме питаха как съм, с усмивка казвах "добре". И що наистина да не съм добре.  Хората сами си поставят граници. Болезнени граници. И после живеят с илюзорната утеха,че така трябва. Не какво ще кажат хората, а така е редно. Така съм решила. И пак за пореден път се съмнявам в собствената си адекватност.  И знам ли вече кое е важно, и кое е спешно.  Списъци много. Приоритети променливи.  Седиш и мислиш. Ама честно казано и не мислиш много, щото чакаш решение отгоре да просветне. Че от толкова мислене до тук се докара. То е ясно, че ще се наредят нещата. То е ясно, че дете и здраве са топ приоритети. Затова търчиш всеки ден. То е ясно, че пак ще си длъжна, виновна, че така трябва.  Ама колко па да е ясно............   Бавно осъзнавам, че нищо не ми е ясно. Че тепърва ще се изяснявам. Че предишният начин не е правилният. Дано не е късно.........